We don't need no thought control

След като прочетох ТОВА, не мога да се сдържа и да не приветствам както подобава с добре дошла, като съавтор на блога - вечната бунтарка Любопитка.

Поздрав най-сърдечен,
Твой приятел вечен :-]

Как да накараме учителя да каже "Обичам"

Драги ми Смехурко,

Пак съм аз и искам да ти споделя една голяма моя тайна. Познавам много учители и аз самата съм такава. Всички ние имаме самочувствие на добри професионалисти, но забравяме, че да си учител е призвание, а не занаят. Вече доста години се обучавам на техники и методи, на различни похвати и дидактически игри, за да бъда поне добър учител. Друг е въпросът, че за да практикуваш тази професия не е достатъчно да си добър по дадена наука. И ето сега си седя у дома и за пореден път си мисля за толкова многото часове прекарани с учениците, толкова безброй проверени тетрадки и рецензии са минали през годините от ръцете ми, но все нещо не ми достигаше, все нещо ме глождеше отвътре, че не правя точно това, за което съм учила. Наблюдавах с настойчиво любопитство моите колеги, търсейки онова, което не ми даваше мира вече 11 години, но все нямах отговорите. Дали правя всичко, което трябва? Дали не допускам грешки в общуването си с децата? Каква още специализация да завърша в университета?

И един слънчев ден, драги ми Смехурко, една малка госпожица ми стана колежка. Ти също я познаваш и често си говориш с нея. Тя по някакъв странен начин ми напомня за Пипи и е винаги усмихната. Все бърза нанякъде прегърнала поредната „странна” идея, а учениците от моя клас непрекъснато рисуват симпатичните й лунички и игрите с нея в тетрадките си.
Какво да ти кажа, приятелю? Познанството ми с нея ме разубеди да ходя за пореден път в университета, защото тя ме научи на най-важното – как да показвам на децата, че ги обичам. Досега си мислех, че те просто го знаят и това знание е някаква даденост и няма нужда да се обяснява. Каква заблуда само! И ето сега стоя пред компютъра и искам да споделя с теб, че онова безпокойство, което смущаваше душата ми вече го няма. Проумях, че не е трудно да прегърнеш разтревожено дете и да му кажеш, че го обичаш, че то е най-важно на света. Новата учителка научи и мен – тази с многото проверени тетрадки, да се смея на детските смешки и да се опитам да играя игрите им – не тези, който аз им измислям, а тези, в които те ме ДОПУСКАТ. Това е най-важния урок от десетките научени от мен в аудиториите. Научих се да казвам на децата: „Обичам ви и никаква оценка или пакост не може да промени това!”

Новите тухли в стената

Здравей, драги ми Смехурко

Помниш ли ме? Аз съм онова малко момиче, което стоеше на първия чин и всички отговори й се струваха недостатъчни. Помниш ли колко силно ни се искаше тогава да надникнем отвъд пространството на детството си и как ни спираха - грубо и безцеремонно? Спираха ни учители, които искаха да сме поредните сиви мишчици. Учители, които не обичаха децата и бяха забравили детството си. Но ние с теб никога не се предадохме. Не се предаваме и сега. Защото не сме от тези - еднаквите тухли в стената на посредствено живеещите. Как неудържимо си мечтаехме да станем човеци, а не да бъдем просто хора. И въпросите... Въпросите напиращи да взривят всяка илюзия за истината, която ни натрапваха. Но нима сега е различно, драги ми приятелю? Нима сега не се произвеждат поредните тухли в стената в уж, реформиращата се образователна система? А колко ми е жал за благословените деца на България! Благословени с талант, интелигентност и любопитство към света. Е, приятелю, ние с теб ще се борим без да се предаваме дори и само едно дете да измъкнем от стената пак ще е достатъчно, защото дори и малък лъч от светлина пробива цяло огромно черно пространство и достига далечни галактики.

Ела ни на гости, скъпи Смехурко! Ние, учителите, които не са забравили чудните светове от детските си сънища, сме тук в Пловдив, в НУ "П. Р. Славейков" и заедно с нашите възпитаници /усмихнатите деца/ ще те чакаме. Уверяваме те, че няма да изграждаме поредните тухли в стената, а ще дадем единственото, от което се нуждаят децата - внимание и обич.