Новите тухли в стената

Здравей, драги ми Смехурко

Помниш ли ме? Аз съм онова малко момиче, което стоеше на първия чин и всички отговори й се струваха недостатъчни. Помниш ли колко силно ни се искаше тогава да надникнем отвъд пространството на детството си и как ни спираха - грубо и безцеремонно? Спираха ни учители, които искаха да сме поредните сиви мишчици. Учители, които не обичаха децата и бяха забравили детството си. Но ние с теб никога не се предадохме. Не се предаваме и сега. Защото не сме от тези - еднаквите тухли в стената на посредствено живеещите. Как неудържимо си мечтаехме да станем човеци, а не да бъдем просто хора. И въпросите... Въпросите напиращи да взривят всяка илюзия за истината, която ни натрапваха. Но нима сега е различно, драги ми приятелю? Нима сега не се произвеждат поредните тухли в стената в уж, реформиращата се образователна система? А колко ми е жал за благословените деца на България! Благословени с талант, интелигентност и любопитство към света. Е, приятелю, ние с теб ще се борим без да се предаваме дори и само едно дете да измъкнем от стената пак ще е достатъчно, защото дори и малък лъч от светлина пробива цяло огромно черно пространство и достига далечни галактики.

Ела ни на гости, скъпи Смехурко! Ние, учителите, които не са забравили чудните светове от детските си сънища, сме тук в Пловдив, в НУ "П. Р. Славейков" и заедно с нашите възпитаници /усмихнатите деца/ ще те чакаме. Уверяваме те, че няма да изграждаме поредните тухли в стената, а ще дадем единственото, от което се нуждаят децата - внимание и обич.