вторник, 10 февруари 2009 г.

Детство мое

Драги ми Смехурко,
Отдавна не съм ти писала, но това не е защото съм те забравила, просто времето не стига.
Ах, времето..., то наистина лети. Но по някакъв мой си начин съм го спряла. И така година след година, аз все още съм онова малко момиченце, което обича да скача на въже с децата в училище, да играе на ластик, на дама и всички онези игри, които моите връстници отдавна са забравили.
Щастлива съм приятелю, защото професията ми ми дава възможност да видя света през детските очи и всеки ден да получавам най-хубавите подаръци - много обич и безброй усмивки.
И сега се сещам за финала на любимата ми книжка "Пипи Дългото чорапче". Спомняш ли си го? Когато Пипи даде грахчетата на Томи и Аника и им каза, че това са хапчета против растеж и те никога няма да пораснат. Дори и след толкова години всеки път, когато си хапвам грах, тайничко казвам магическите думи и се надявам да подействат :-)

"...Те стояха мълчаливо и гледаха навън в зимната нощ. Над покрива на Вила Вилекула блестяха звездите. Там беше Пипи. Винаги щеше да бъде там. Тази мисъл беше чудесна. Годините щяха да минат, но Пипи, Томи и Аника нямаше да пораснат. Ще идват нови пролети и лета, и есени, и зими, а игрите им ще продължават. Утре ще построят снежна къща и ще направят ски писта; когато се запролети, ще играят в кухия дъб; ще играят на нещотърсачи... Може би понякога ще ходят на остров Корекоредут, на гости на Момо и Моана и другите деца, но винаги ще се връщат във Вила Вилекула. Да, това беше прекрасна, успокояваща мисъл - Пипи ще остане завинаги във Вила Вилекула.
- Дано да погледне насам, за да й помахаме - прошепна Томи.
Но Пипи гледаше право пред себе си със замечтан поглед."